КАВАЛЕТНИ ТВОРБИ

Малцина са българските скулптори, проявявали толкова задълбочен интерес към самия материал, към неговата изразителност и зрителното му въздействие в скулптурата, и работили в толкова широк диапазон – железобетон, теракота, шамот, дърво, кована мед, мед и емайл, бронз и различни породи камък. Специфичната мощ на материята сама по себе си, нейните структурни свойства и характерна изразителност занимават Иван Нешев не самоцелно, а като формоизграждащ принцип в спектъра на пластическия израз. В този смисъл съпоставя камъка и метала – Просветители (1977), Майка (1983), Войн (1985), Фигура (1986), Майчинство (1986); търси фактурни разработки – контрастите между полирани плоскости и обеми и патинираната грапавина на отливката (Торс (1975), Полет (1978), Портрет на Захари Стоянов (маска) (1980), Торс (1986), Тоалет (1986).

През годините, доста работи, правени за конкретни изложби в нетрайния гипсов материал (някои от тях днес в неизвестност), бележат нишката на определена тенденция. Във формат, съобразен с интериора на експозиционното пространство, структурата на творбите, изсечените, сякаш от камък форми, внушенията на образите прекрачват рамките на обичайната кавалетност, както е при Клетва (1977), Епос (Балада) (1983) или Устрем (1986). Навярно, и съзнанието на автора ги визира по-скоро като идейни проекти за монументални творби. (Такава е и етапната композиция Ден първи, чийто изложбен вариант от 1969 не се различава същностно от последвалия през1972 монументален размер/ формат.)

Същата линия следват и фигуративни серии  като цикъла Съхранение (1978 - 1984) – жени в ритуални костюми, орнаментирани с мотиви, почерпани от старата дърворезба и кованото желязо, с акценти от ажурни апликации или вплетени растителни мотиви, – се възприемат и като самостоятелни  декоративни пластики, и като преходен етап – като идеи за бъдещ монументален  формат. Това подсказват изчистеният силует, йератичните пози, търсената статуарност чрез тежката долна част на композицията.

Непрестанното търсене на изразни възможности чрез разнопосочните задачи, които си поставя скулпторът, е очевидно в различните по жанр, тема и психологическо състояние пластики  – фигури в движение или покой,  торсове и голи тела, фигуративни композиции. В някои той изследва степените на силната, експресивно засилена деформация, в други  варира отношението между изпъкналия и вдлъбнатия обем, съпоставя обичайната позитивна форма със сгънатото, свито навътре „негативно“ пространство или подсилва значението на детайла – Композиция, Въжделение (1981), Легнала фигура (1986), Фигури от миналото ІІ  (1978) и други. Докато с времето интерпретацията на човешкото тяло – глава, сведена до обозначение, освободени от наподобителност пропорции, синтезирани форми и разчленени обеми, изява на конструкцията, разплавени маси – клони все повече към метафора, знак и към самостоен, почти абстрактен образ, както във Фигура (1986), Икар, Фигури от миналото ІІ  или Войн (1985), то не многото на брой портрети, създавани по различно време – Глава на момиче (1960), Детска глава (Рени, 1961), Глава на мъж (Стефан, 70-те), Женска глава (Мария, 80-те), Детска глава (Георги, 1986), Детски портрет (Димитър, 1986) – запазват емоционалния регистър на жанра, живата конкретност, и разкриват присъщите на художника деликатност и сърдечна чувствителност.

Финален и ярък пластичен акорд представлява последният цикъл Човек и природа (1986), посветен на драматичната колизия на човечеството с естествената среда. Четирите експресивни мъжки фигури, болезнено оголени образи-метафори, изразени с трагическа острота, навярно биха отвели в нови орбити творческия устрем на автора, ако той не бе ненадейно прекъснат.

...Иван Нешев използува специфичната хубост на материала, естетическите възможности на техническите изпълнения, за да разкрие по-пълноценно идеята на творбата; да подкрепи с допълнителни образни средства своя замисъл. Нешев употребява различните материали с един непогрешим усет за техните декоративни възможности.

Стоян Николов, 1972

___

Серията малки пластики и в ранната си конкретност, и в по-късната си пластичност действат извън определените измерения – те носят внушения и въздействия, присъщи на големите монументални форми.

Светлин Русев, 1988

___

...с една работа - „Просветители“, изпълнена в два варианта, Иван Нешев доказва, че владее спецификата и очарованието на малката пластика. Тук езикът му става подчертано условен, като акцентът пада върху съчетанието от материали и фактури, чистотата и надипленост на формите. Въздействието на тези фигури надвишава рационалното, ангажира сетивните усещания. Постигнатата „знаковост“ прави съдържателното послание към зрителя изключително конкретно.

Венета Иванова, 1988

В малката пластика той постига свой самостоятелен „монументален стил“. Това е главно в поредицата „Съхранение“, която външно има сякаш някакво сходство с ацтекската пластика. Това са синтетични фигури, които съдържат в себе си архитектурата – те са от архитектурни стволове и калъпи. Богато орнаментирани, бихме казали направо етнографирани […], тези фигури ни въздействат с категоричната си „монументалност“.

Владимир Свинтила, 1988

___

Малкото портрети, които ни е оставил [...] показват, че големите монументални задачи не са успели да изсушат чувствителността на автора. [...] и най-малките скици и проекти, още от самия си замисъл носят онази монументалност на чувството и формата, които отделят истината от лъжата или по-точно истинската монументалност от големия формат.

Светлин Русев, 1988

___

...при [...] серията „Съхранение“ тържествеността на образа, създаващ асоциации със средновековната икона, намира въплъщение в силно детайлизирана пластика, олекотена с пробивите на монолитната форма и красотата на орнамента.

Венета Иванова, 1988

...четири творби на тема „Човек и природа“ [...] Цикъл, етапен за творчеството му. Цикъл, в който откриваме нови идеи и нов мащаб. [...]

В първото решение човек и птица – две тежки, свързани и враждебни тела – пораждат драматичен акорд със сложен асоциативен подтекст. Във втората творба птицата изчезва, за да отстъпи място на детето, възнесено на рамото на човека. Любим Нешевски образ, който носи просветлен лиризъм. Пластически двете фигури се обединяват и зазвучават като единен мотив. В третата работа собствено се ражда метафората. Човекът остава сам, но с криле. Напластените образи-чувства са прелели в този символ-синтез. Стихийните сили са укротени, но цялата фигура на човека тръпне от напрежение, тъга излъчва устремената напред глава. Едва четвъртото решение носи своеобразно освобождение и извисяване. Вътрешната тежест е преодоляна. Пластически това се изразява чрез намерената крачка напред. Първите три фигури са заковани на място. Четвъртата – като библейски ангел вестител е устремена в пространството. Органичността на пластическата метафора тук е постигната със забележителна сила. Патосът на формата ни кара да мислим и да виждаме тази фигура в друг мащаб и в друг пространствен замах...

Ружа Маринска, 1988