Участва редовно в ОХИ в столицата и в страната, както и в представителни експозиции на българското изкуство във Франция, Германия (ГДР и ФРГ), Съветския съюз, Чехословакия, Австрия, Унгария, Сирия.
Юбилейна посмъртна изложба (1988), галерия ул. Шипка, 6
..тази изложба [...] звучи цялостно и неповторимо като един дълбок, многостранен и сложен автопортрет, в който авторът не си е спестил болката, изпитанията, съмненията, стремежите и усилията да каже своята дума в мълчаливия език на пластическите форми.
Светлин Русев, 1988
___
Изложбата на един скулптор, активно занимаващ се с монументална пластика, никога не може да даде цялостна представа за неговото творчество. И едновременно, когато монументалните творби не обсебват нашето внимание, кавалетните произведения позволяват много по-непосредствено да проникнем в личния свят на автора.
Венета Иванова, 1988
___
Ретроспективна изложба (1997), галерия ул. Шипка, 6
Ретроспективна изложба „Иван Нешев. 1927 – 1987“, посветена на 90- годишнината от рождението на художника (април – май 2017), галерия „Академия“, София.
___
Завръщането на Иван Нешев
Няколко месеца преди да ни напусне Иван Нешев ме покани да видя „Летящият Пегас“, който правеше за шосето край Благоевград. Не знам доколко му беше нужно някое чуждо мнение, но имах чувството, че авторът съзнаваше, че е направил нещо по-различно — не само за себе си, но и за българската скулптура. В съвременната девалвация и на естетически, и на организационни критерии е трудно да си представим реализацията на подобно произведение!? А преди него Иван Нешев вече беше създал и „Ден Първи“, и „Захари Стоянов“, и „Кольо Фичето“, и изключителната група в Преслав „Симеон и Книжовниците“, и разбира се цяла серия камерни пластики и портрети — някои в материал, други в гипс. Нешев постигна нещо изключително важно, както за себе си като творец, така също и за нашата пластика — монументалност не изобщо, а синтез и развитие на нейните принципи на основата на българската традиция — от дърворезбата и каменната пластика, от това, което са съхранили нашите земи като духовно наследство, до архитектурата, шевицата и пластичния орнамент. Иван Нешев вижда формата в нейното движение и развитие в пространството — разбира пространството в неговия „позитивен“ и негативен строеж, но при всички случаи — от класическата завършеност на ранните работи — „Момичето с лента“ и „Лесовъдката“ до апокалиптичното въздействие на условно наречената серия „Човек и природа“ — лъха добротата и чистотата, романтичната поетика и човешката простота.
Монументално, синтетично и внушително изкуство, постигнато в органично единство между идея, форма и духовна цялост. Нещо, което са успели да постигнат само малцина от големите ни монументалисти.
Един могъщ монументализъм извън традиционната инерция, но запазвайки монументалността и простотата на принципа, съхранява усета си за човешки характерното, изпълва формата с много вътрешна енергия и духовен заряд и не на последно място — с последните си произведения отваря емоционално съдържателни посоки на границата между „отсам“ и „отвъд“ човека и природата.
Случайно или не, но през последните години, преди да ни напусне, идеята за полета беше обсебила скулптора. Произведения като „Майстор Манол“, „Икар“, „Летящата колесница“ и серията хора-птици като някакво предчувствие за полет и нови пространства... — Иван Нешев — изпълни с духовната безбрежност на пластическата форма с много простота, човечност и сила.
Докато творецът е тук между земните привидности и страсти, той е един от нас. Дистанцията от времето, през което ни напусна, до днес — вече го поставя в друга съизмеримост — извън ежедневните мерки. Това, което навремето при Иван Нешев беше само изключителна скулптура, днес е част от големия път и опит на движението на българската пластическа култура. В определен смисъл днес преоткриваме истинския Иван Нешев — този, за когото и изкуството, и времето са работили и превърнали в трайна истина на духа.
Светлин Русев, април 2017