МЕМОРИАЛИ И МОНУМЕНТИ

Силуетът е ясен, с лаконичен рисунък, а светлосенъчната игра по фактурата на грубо одяланите каменни маси обогатява мощното, чисто скулптурно въздействие. Централният образ, заедно със заобикалящите го стели с релефи, са пример за хармонична взаимовръзка с архитектурата и органично вписване в околната среда.

Паметникът на Захари Стоянов (1980) е също в конструктивно-тектоничен стил. Характеризира го още по-засилено разкриване на структурата, на тежестта на обемите и суровата природа на камъка като материал.   Ритмизираната с дълбоко линеарно членение по хоризонтал фигура от твърди, изсечени обеми е в унисон със стъпаловидния подстъп към нея от масивите на едри правоъгълни гранитни блокове. Оголеният градеж подсилва внушението за конструктивност и компактност, а  графичният елемент придава декоративна четливост на формите, възприемани отдалеч.

В преславския ансамбъл Цар Симеон и книжовниците (1983) художникът постига достоен пластически еквивалент на посланието за културния разцвет и възхода на българската книжовност през Златния век. Единната ритмическа изграденост на фронтално разгърнатата композиция е постигната чрез изсечените вертикали между и върху възвисяващите се в прав ръст гранитни фигури. Привдигнатите рамене и полусведените глави на аскетите - книжовници обрисуват неравноделно начупения, ъгловат  контур на общия силует, очертан на хоризонта. Идейният център – седящата, в по-едър мащаб и по-тъмен гранит фигура на цар Симеон – композиционно е изместен асиметрично встрани. Отчетливо се редуват пространствените планове с изпъкнали осветени обеми и тъмни сенки в отстъпите навътре. Трактовката е лапидарна, остро насечените повърхнини и експресивно оголени ръбове са пластично смекчени и нюансирани от прокрадващите се писмени знаци и орнаменти, напомнящи древната каменна пластика.  Фигурите са  в строга „средновековна“ фронталност, застинали в безвременна статичност. Стожери на идеите за държавност и просвещение, те са обединени от общия дух на своята мисия, който пронизва ансамбъла и му придава вътрешна цялостност и монументално внушение.

Последната работа на художника е летящият кон на входа на Благоевград (1987). Въз основа на местни легенди конят се е превърнал в традиционен символ, в емблема на града, но идеята за неговия полет е авторска, разработвана неведнъж преди това. На върха на висока, косо поставена метална релса, са издигнати устремените напред и нагоре кон и колесница. Изпълнената с напрегнато движение животинска фигура е моделирана пластично обемно. В противовес, колесницата е конструирана от отделни геометризирани елементи, подсказана плоскостно-графично и фрагментирано. Силуетът на цялостната композиция се чете ажурно откроен на фона на небето. Динамичният образ, сякаш преодолял гравитацията, обединил проекции на античността и съвремието, бележи творчески скок за художника и с оригиналното си решение и декоративната изразителност в пространството е постижение за българското монументално изкуство. Органичното съчетание на деликатно, естетско отношение към формата и същевременно – своеобразно превръщане на „материята в дух“ придават особена енергия и прочувственост на образа. Тази творба, оказала се последна - бележи и края на жизнения път, и пресекването на все още недоизказаната на пластичен език авторова мисъл.

...наред с тези качества се появява и драматизмът, който не е плод на сюжета, а като че ли напира отвътре, от самата материя. Най-значителният резултат на творческата му работа в тази насока е монументалната скулптура „Ден първи“ (1969). Двуметровата мъжка фигура, която символизира победата, е изпълнена в шамот. Задачата на автора тук е усложнена, защото той трябва да предаде не просто едно състояние, а да създаде образ-символ. От по-ранните творби художникът е запазил чувството си за ясна и изразителна композиция, за състояние на движението. Но новите му търсения са го довели до изявена монументалност и конструктивност на обемите. Той строи от едри блокове, деформира и увеличава формите, постигайки по този начин усещане за сила и несломима енергия.

Мария Василева, 1987

___

Паметникът „Цар Симеон и книжовниците“ е един от последните в поредицата монументални творби, създадени да увековечат хилядолетната история на България. […] Силното емоционално въздействие на сложните като състояния напрегнати фигури, които като че ли израстват от самата земя като духовни стълбове, за да отмерят крачките на един народ, сътворил голяма и ярка култура, завладява всеки…

Искра Велчева, 1984

Подчертаната архитектоничност на скулптурните обеми е един от основните принципи в пластическото изграждане на каменната форма, при което изявените вертикали издължават и извисяват могъщо и сурово фигурите на книжовниците. Сложните детайли [...] са използвани с много мярка и вкус, както за конкретната характеристика на образите, така и за пресъздаване на историческата атмосфера. При това […] умело са вплетени в общата пластическа организация и не нарушават, напротив – подсилват тектониката на скулптурните обеми в общия вертикален ритъм на композицията.

Александър Апостолов, 1984

(За ансамбъла „Цар Симеон и книжовниците“)

___

Последната работа на скулптура - входният знак на Благоевград [...] Устремът на коня, образ на движението, сякаш му дава криле, увлича го към небето. Иван Нешев майсторски изгражда декоративната изразителност в композицията, не се страхува да обедини пластичната обемност на фигурата на коня ажурното решение на колесницата, подсказана фрагментирано и подчертаваща със своята съвременна структура “античната“ красота на крилатия кон.

Венета Иванова, 1988

___

....летящият кон край Благоевград – истинско творческо завещание, в което осмислената и овладяна пластическа култура и рафинираната индивидуална чувствителност са във върховно и рядко съзвучие. […] В това произведение – изящно-деликатно и енергично едновременно – откриваме пронизващо личното присъствие на автора.

Ружа Маринска, 1988

Иван Нешев постигна нещо изключително важно както за себе си като творец, така също и за нашата пластика – монументалност не изобщо, а синтез и развитие на нейните принципи на основата на българската традиция – от дърворезбата и каменната пластика [...] до архитектурата, шевицата и пластичния орнамент.

Светлин Русев, 1988

___

Характерният за 70-те – 80-те години стремеж към синтез на изкуството с архитектурата изразява стилно вписаният във възрожденската аркада паметник на уста Кольо Фичето (1979). От фигурата лъхат твърдост, целокупност и сила. Здраво поставена, тя тежи на мястото си с дяланите, едро обобщени форми и равновесни обеми, симетрично центрирани по вертикалната ос. Светлосенъчната игра по грапавините на камъка събужда суровата му природа, която подсилва усещането за истинска скулптурност. Идентичен по характер е паметникът на Захари Стоянов (1980), където пластическата конструктивност е допълнена с графичен елемент от ритмичното напречно-линеарно членение на фигурата. То придава четливост на формите и декоративност, която нюансира общия лапидарен стил. Каменната твърд и лаконичната й, пестеливо скулптирана форма придават категоричност на утвърждаването на значимостта на историческите личности.

Ирина Мутафчиева, 2017